Знаех за кого е, преди изобщо да реша дали ще проработи.
Три трупа на масата ми - платка, екран, диск. Всеки, спасен от различна смърт. Не сглобявах компютър за склад. Не го правех за графата "някой ден ще потрябва". Сглобявах първия компютър на едно дете, което дори не подозираше, че в работилницата ми расте неговата машина.
Затова ръцете ми бяха по-внимателни от обикновено.
Нова термопаста, диск, проверен сектор по сектор, батерия, тествана клетка по клетка. Не защото някой го изискваше. А защото първият компютър на едно дете не бива да го излъже нито веднъж. Никога.
Инсталирах системата тихо - като обред, на който никой друг няма право да присъства.
Без Windows. Без таблетни интерфейси с глупави, усмихнати икони, създадени с една-единствена цел: да те накарат да спреш да мислиш.
Първото, което щеше да види, беше чист работен плот. Подредени икони. Дигитално пространство, изградено от хора, които не бързат. Естетика, която не крещи за внимание.
Но под тази красота имаше врата. Терминал. Мигащ курсор, който чака въпрос, преди да даде отговор.
А ключът за нея беше оставен вътре, скрит точно толкова, колкото да бъде намерен от онзи, който умее да търси. Детето щеше да стигне до вратата само. Когато му дойде времето. Не и секунда по-рано.
Повечето хора цял живот не стигат дотам. Живеят спокойно на повърхността, без дори да подозират, че под лъскавата обвивка пулсира цяла система, която чака да бъде попитана.
Не знам какво стана в първия момент. Никой не ми разказа тази част, а и не питах - тя не е моя за разказване.
Знам само едно: кутрето от моята глутница си намери водач. Не аз го отведох - то само си тръгна, защото вече знаеше накъде отива. И знам, че там, в своя нов свят, се кефи диво.